Горещ юлски следобед.
Някъде по прохладна пътека в Пирин край река Демяница. Срещаме Клеър и Беноа - двама широко усмихнати французи, около шейсетте, които ни спират и започват разговор на доста сносен български.
Очевидно им е супер приятно, макар и не съвсем лесно. Приятелките ми, очаровани, ги засипват с въпроси, а аз веднага включвам на режим ‘Аха, ето една история за групата по разговорен английски’.
От къде сте? От кога сте тук? Къде живеете? Какво ви харесва? Какво работите? Харесвате ли храната тук? А виното?
През това време те съвсем като на игра се опитват да кажат колкото може повече. Той ѝ подава дума, тя го поправя, ние се включваме. Настава суматоха. Вдигаме врява. Изгубваме представа за времето.
Какво можем да си вземем от тези двама ентусиасти?
Може би това, че любопитството е по-силно от неудобството. Че прави трудните неща възможни.
И сега ще кажете: каква е връзката между ученето на български и на английски? Те са в страната, а ние – къде да практикуваме?
Връзката е в нагласата. В ученето в движение, ден след ден. В малките техники, които откриваме сами в живото общуване. В смелостта да говорим, дори когато не сме сигурни, че ще кажем всичко правилно.
Какво още забелязах, докато групата съвсем небрежно си бъбреше?
Чуват въпроса и го повтарят, сякаш на себе си. Но така Какво работите? става Какво работим? После те на свой ред питат: А вие какво работите? Така с всяко повторение става по-лесно, докато в един момент просто изстрелваме въпроса без много да му мислим.
Радват се, когато някой им подава дума или ги поправя.
За тях това е естествена част от общуването. Удрят се по челото, че не са се сетили. Казват, че им е много трудно, но видимо се усеща, че са доволни от себе си. Без самообвинения или нападки за сложната граматика. С грешки, без грешки, добре си прекарваме.
Речта им е емоционална.
Реагират спонтанно. С вълнение говорят за къщата с чардак, за красотата на природата, за доматите, за съседите.
Когато някоя дума носи силен емоционален заряд, около нея можем да построим цяла история. И току виж сме се сетили за неправилните глаголи, които иначе ни мъчат.
Използват думи, свързани с непосредствения живот.
Учат това, което им е най-необходимо в момента. Не списъци от 1000 най-употребявани думи, а тези, които ще им помогнат да се разбират с общността, да си поканят гости или да действат по строежа на къщата.
Чуждият език е част от усилието да принадлежиш някъде.
Мост към бъдещ живот. Това е най-силното усещане, което контактът с тези хора оставя. Че когато искаш да бъдеш част от едно място и от хората в него, не се плашиш от трудния език, грешките и несигурността.
И накрая, забравих да спомена една подробност.
Беноа е художник, а Клеър – онлайн преподавател по английски. 🙂
Така че, когато запасите от български се изчерпаха, все пак намерихме начин да си поговорим.
