Образователна система – във време на ускорени колебания между старо и ново, между външното оценяване и и вътрешно налягане – противоречиви виждания търсят общ език, но квалифицирани преводачи все още рядко се намират. Всички се учим в движение. Можем ли самите ние да открием сигурни ориентири в нестихващия поток от информация и дезинформация? Как да НЕ саботираме децата с нефункционална образователна система, пред която те – без да се замислят – избират YouTube за свой предпочитан “университет”?
Този въпрос ме води в няколко посоки, които ще разгледаме в отделни статии:
1) Бдителност за сполучливото. За това, което работи. С какво можем да помогнем на децата да разгърнат естествения си потенциал?
2) Бдителност за излишното. За онова, което не работи или е ненавременно в образователната система и приоритетите й. С какво неволно пречим на децата и не им позволяваме да разгърнат естествения си потенциал?
3) Запознаване с това, което вълнува самите деца или т.нар. Gen Z. Търсене на структурите и навиците в техния живот, които са в основата на нужда от друг подход, различен от този, който често машинално им сервираме.
4) И не на последно място – поглед отвъд всички техники, учебен материал, информация и т.н., към човешките отношения като цяло, защото преди да сме специалисти, професионалисти, футболисти или машинисти е добре да познаваме съкровеното вътре в себе си, както и да знаем как да надникнем зад стените, които барикадират околните. Защото времето прекарано в социални мрежи често само маскира силния глад за реален човешки контакт.
Какво се случва реално в нашата образователна система?
През 2012 г. в Айова група родители и членове на местната общност (нещо, което тук липсва) се запитали: „Как трябва да изглежда училището?“ За да проучат въпроса, те създали проект на име „Били Мадисън“ (кръстен на филм с Адам Сандлър, в който за лошо поведение като възрастен той е върнат обратно в училище – по две седмици за всеки клас). В него 65 възрастни, включително местни лидери, подобно на Били Мадисън, се връщат в училище, за да преживеят отново ученическия живот. Идеята била всеки от тях да премине през цял автентичен учебен ден – чинове, учебници, звънци и позволения за ходене до тоалетната.
В края на деня ги попитали какво мислят за видяното.
Независимо от доходите, пола, възрастта или политическите си предпочитания, всички участници стигнали до едно и също заключение: „Можем да се справим много по-добре“.
Представете си подобен експеримент на местна почва. Доколко се е променил учебният дневен ред от времето, когато ние “големите” сме били малки? Дали промените са пропорционални на тези в света извън училище?
Наистина ли т.нар. външно оценяване е мерилото за това как се справя образованието? Какво възнаграждават отличните оценки, когато са такива? Разбират ли децата залогът в образованието или просто се опитват да угодят на възрастните, които сами са забравили какъв е той? Всички потъваме в избутване на конкретни задачи и злободневна логистика и рядко се замисляме какви са навиците, които всичко това изгражда у децата и у нас самите.
Несъмнено имаме нужда от периодични ревизии. Дори и най-добронамерените преподаватели, дори най-добронамерените родители. Защото сме станали част от една вече зряла система и задружно поддържаме остарял или пък изкривен модел. Една от “злополучните” ползи от изолацията беше, че дефектите на образованието излязоха наяве или по-скоро влязоха в домовете под носовете на родителите. Неволно проведохме същия експеримент като родителите в Айова. Въпросът е сега какво ще направим със заключенията си.
Каква е съдбата на децата в другата голяма система: медиите?
Кои са изобщо нещата, свързани с децата, които стигат до медийното пространство? Анализът на медийното съдържание, проведен от Unicef и AEJ през 2020 в България,сред други заключения, показва и следното:
- “Силно повлияване на журналистическата реч, включително лексикално, от училището, полицията и съдебните решения като информационни източници.
- Дефицити в представянето на децата като равноправни субекти. Представени най-често в социалната роля на обучаващи се, децата се явяват в медиите като реципиенти на мерките, които институциите предприемат за тях, а медийното им участие се разглежда като начин за верифициране на успеваемостта на институционалните мерки.
- В материалите за инциденти децата са предимно жертви, а когато са представени като герои, то тогава „мъжеството” им се описва силно преувеличено и като нехарактерно дори и за възрастните.”
И това е показателно, защото децата днес имат пълна свобода в много отношения, но не и по отношение на институциите, в които или под съпровода, на които, прекарват голяма част от живота си. Могат да изберат как да изглеждат, какво да слушат, какво да гледат, с какво да е поръсен сладоледа им, но учебният материал остава нещо монолитно, чуждо, заварено, неразбираемо. Група от монотонни дейности, през които трябва да се премине, за да могат необезпокоявани да потънат в произволно интернет съдържание, което дава илюзията за собствен избор.
Да си представим чувството да научиш нещо ново, да придобиеш ново умение, да се изпотиш и да станеш по-силен – незаменимо. Децата обичат да учат. Как да подкрепим и подхраним съзнанието и физиката на децата, така че да израстнат свободни, приспосибими и с вяра, че няма нещо, от което не могат да се възстановят?
