жестомимичния език
Българският и английският имат поне едно общо нещо – и двата са говорими езици.
За разлика от жестомимичния език, който разчита на визуални жестове, за да предаде значението.
Българският и английският имат поне едно общо нещо – и двата са говорими езици.
За разлика от жестомимичния език, който разчита на визуални жестове, за да предаде значението.
Вероятно не сте се замисляли как езикът на знаците изразява идеята за това дали нещо се е случило в миналото, случва се сега или предстои да се случи. Нека помислим за момент – с един жест, можем да демонстрираме какво е действието: „тичам“ 🏃♂️ или „мисля“ 💭 например. Но как „мисля“ става „мислих“ или „тичам“ „ще тичам“?
Можете да опитате същата идея като замените конкретните жестове и изиграете дейсвието, както мим би го направил – МИСЛЯ, последвано от МИСЛИХ, ТИЧАМ и след това ЩЕ ТИЧАМ. Как изразихте промяната?
Когато контекстът не е достатъчен или липсва както в случая, в жестомимичните езици изречението започва със специални жестове:
сочещи пред нас за бъдещи действия
или зад нас за минали действия
върху въображаема линия на времето (същата, която учителите по английски използват, когато преподават времената).
В обичайни ситуации обаче изразяването на идеята за време обикновено се случва с помощта на наречия (времеви маркери) като „вчера“ или „по-късно“, или понякога е достатъчно да е явно от контекста:
МИСЛИХ = (ВЧЕРА)(МИСЛЯ)
ЩЕ ТИЧАМ = (УТРЕ)(ТИЧАМ)
Не е нужно да уточняваме времето заедно с всеки глагол. Ако вземем например изречението
“Yesterday, I went to class. I sat on a chair. I listened to the lecture.”
според логиката на жестомимичния език, наличието на “вчера” прави използването на минало време същинска тавтология. Това донякъде е и успокоение за тези, които се затрудняват при усвояването на времената.
Съответно преведено в жестове изречението би звучало нещо като
“YESTERDAY I GO CLASS. SIT CHAIR. LISTEN LECTURE.”
Откъсът от филм по-долу го потвърждава:
Всъщност някои езикови групи, като китайците например, откриват повече прилики между американския жестомимичен език (ASL) и родния си език, отколкото с говоримия английски.
Едно основно сходство е начина, по който се използват глаголите. За разлика от френските (а и or българските), китайските глаголи остават непроменени в различните времена, лица и числа, точно както се случи по-горе с глаголите от жестомимичния пример.
На френски, от друга страна, глаголът „aimer“ (а и на български „обичам“) има над 100 различни форми – сякаш глаголът “се преоблича” в зависимост от времето, лицето и числото:
Често обаче жестомимичният език разчита на нещо като втори слой, който не ползва ръцете, а се предава чрез позицията на тялото, погледа, устните, поклащания и накланяния на глава и т.н. Ако сте начинаещи в езика на знаците, има вероятност изобщо да не го забележите – същото както начинаещите в ученето на английски не забелязват различните елементи на граматическите времена. В статията за глагола “TO BE” например обясняваме употребата на спомагателни глаголи в английския например, което наподобява един такъв втори слой.
Тук някъде идва едно от ключовите неща, които жестомимичният език (или по-правилно езици) ни помагат да осветим, без веднага да избягате от грамаически-звучащите-понятия, е това за апекта (вида) на глагола. Тук някъде започва и истински да проличава смисъла от овладяването на времената.
Няколко реда за по-теоретична информация:
Глаголното време се отнася до това кога е настъпило действието – минало, настояще или бъдеще, както обсъдихме по-горе.
Аспектът (видът) на глагола обаче се отнася до различните видове поток на времето – дали действието се извършва единичен обособен блок от време, дали действието е все още непрекъснато, незавършено или пък е повтарящо се.
И сега интересната част. Ако самото време не е задължителна част от всяко жестомимично изречение, то аспектът винаги е обозначен:
1. еднократно в настоящето
2. повтарящо се в настоящето
3. нещо случващо се или в момента или в продължителен период от време
6. продължително в минал момент
–
Именно идеята за тези различни аспекти на действието могат да дадат допълнително обяснение защо въпреки базисното правило, което учебниците представят, не винаги например използваме Present Simple (сегашно просто), за да говорим за навиците си.
Има още много безкрайно важни и интересни неща, на които ни учи жестомимичният език:
Например да не се запъваме в определени думи, а да мислим за посланието. Ето един прост пример:
Right now > не “right” като обратното на ляво, не “right” като правилно, а вместо това с помощта на изражения на лицето + думата за СЕГА можем да подчертаем, че действието се случва точно в този момент.
За да обобщим, ето какво научихме:
> Неразделна част от всяко време са наречията и времевите маркери.
> Както в българския, така и в английския, глаголите имат различни форми, които показват лице, число и време. Макар на английски тези форми да работят малко по-различно от това, което наблюдаваме в повечето европейски езици например. Но за това друг път.
> Спомагателните глаголи ни позволяват да добавим повече пластове към глагола. Също както към жестовете добавяме и мимики.
> Всяко граматическо време се състои не само от време, но и от аспект (вид).
По-задълбочено за времената в жестомимичния език:
> Tenses and Time Indicators in Sign Language
